Вярвате ли в призраци? Вероятно всеки от нас си е задавал този въпрос по един или друг повод в различни етапи от своя живот. Отговорът често е бил свързан с моментното ни усещане за света, познанията и опита, които имаме, но най-вече е зависел от средата, в която сме израснали (форми на убеждение, култура и традиции). Вярата в мистични същества е нещо странно, защото показва склонността на човек да вярва в нещо, което не вижда – любов, съдба, надежда, мечта… Още по-странно е, че именно невидими за очите неща се превръщат в по-силни и истински, отколкото са всъщност реалните. Може би логичният отговор на това е, че нещо, което не виждаш, не може да те разочарова, защото е съградено от мисли и копнежи и няма нищо материално.
Последните две седмици сме свидетели на поредица разочарование в политическия живот, в поредния нов сезон на добре познатите предизборни кампании и, да, в омръзналото очакване да чуем все същите колоритни обещания за увеличение на пенсиите (може би защото по-големият електорат е такъв), запазване и гарантиране усвояемостта на европейските средства (ама не е ясно къде точно), подобряване базата за българските ученици и престижа на учителите, а защо не и колоритни изказвания за „повече българчета“ (Борисов на среща с жителите на Ямбол, 05.03). Все обещания, които не само знаем, че няма да се сбъднат, ами и открито се анализират от специалисти като показателен елемент за това кой колко е добър в убеждението “гласувай за мен” в предизборните дни.
И понеже знаем колко сме „малки“ българите и как „само с ум и знание може да се борим с големите“ (Борисов на пресконференцията на ГЕРБ с АИКБ, февруари), сякаш винаги гледаме да приличаме именно на тях (като общо понятие за Запада, Европа, Америка).
Не отдавна в САЩ се проведоха избори. Избори за нов президент, което както всички знаем, е избор и за това какъв ще е новия ни свят. Институцията Президент на Америка играе водеща роля в живота на всички американци, разполага с изключителни компетенции и всъщност може да промени до някаква степен световния ред, само ако поиска (а в конкретния случай явно желание не липсва). Именно на тези избори станахме свидетели на изключително скъпи кампании. Хилъри се поохарчи с близо 1.4 милиарда долара, докато Тръмп отпусна едва 960 милиона[1] и всичко с цел да се стане номер едно в състезанието. За сравнение на мащабите, преди няколко дни излязоха данни и за първите 10 дена от нашите предсрочни парламентарни кампании, за които малко над 1 милион лева са вече похарчени за реклама[2]. За качествено сравнение на самите кампании тук няма да говорим.
И така, в Америка се размятаха горещи топки от единия на другия кандидат и непрестанно се вадеха кирливите ризи, сякаш бе бонус ако ги имаш в повече. Двустранните политически дебати са традиционен елемент от предизборните кампании за милиони долари в Новия свят и освен зрелище, те показват на хора от целия свят посоките на развитие, които всеки от тях ще избере ако застане начело (макар мнозина да го осъзнаха след като вече беше късно). Някак шоу преди всичко, пък ако стане.
В края на март (26 да бъдем по-точни) предстоят извънредни парламентарни избори в България за 44 Народно събрание. Имайки все още този пресен пример от американските кампании, водещите лидери на двете конкуриращи се за одобрение български партии Борисов (ГЕРБ) и Нинова (БСП) се опитаха да направят нещо, което до скоро са гледали по телевизията – публичен дебат. Основна цел, на който, е очи в очи да премерят сили, кой каквито има разбира се. Борисов, например, е добре познат с умението си да говори много за каквото иска, без значение какво точно го питат. Силата му в монолозите не подлежи на съмнение, за което свидетелстват вече два мандата, множество речи и крилати фрази, които са с лекота цитирани в публичното пространство. Нинова, от друга страна, е добре известна с критичната си и дори леко парлива гледна точка, а имайки предвид недовършените два мандата на опонента си, възможността й за изява е направо безгранична.
За очакващите с нетърпение този кулминационен момент – директния дебат между двамата, уви, решение за това какъв точно трябва да е формата му не се намери и такъв не се състоя нито на първи, нито на втори и трети март. Бойко предложи провеждането му да е в две части, като в първата експертните екипи да излязат напред и да говорят с конкретика, а във втората лидерите да продължат с дадените си обещания и да застанат пред избирателите си. Корнелия прие това за проява на страх и отстъпвавне от основния смисъл на политическия дебат,а именно фокусът да е между двамата лидера. В крайна сметка се получи нещо като поговорката “куче, което много лае, не хапе“ – шумя се, шумя, но накрая вятъра го отвя нанякъде тоз дебат…
Социолози и анализатори веднага излязоха с твърдения защо това стана точно така (в поредица участия на такива в медиите). За едните, това е инстурмент за привличане на внимание само върху двете основни парти, изолирайки и премахвайки останалите играчи от масата за раздаване на парчетата от баницата. За другите, това е чиста проява на страх от това да не би при един реализиран дебат рейтингът и на двете партии да падне значително и нещата да останат в ръцете на следващите по веригата. Явно никой не иска нещата да зависят толкова много от едно конкретно събитие без предварително да е договорен крайният резултат чрез смс-и…
Цялата предизборна кампания наподобява поредното реалити шоу, в което само рейтинга е от значение. Това ме подсеща за една мъдрост, че „всеки получава това, което заслужава“. Поглеждайки хората около себе си, за съжаление, все още виждам защо това продължава да се случва отново и отново.
Та вярвате ли в призраци? Ако отговорът ви е да, то дори да видите такъв, ще продължите да отстоявате позицията си и да вярвате още по-силно, независимо от тяхната визия и представяне, нали?! Но ако първоначално сте лишени от това наивно чувство да вярвате в невидимото, то вероятно за вас ще е без значение какво следва дори и да станете жив свидетел на такъв. За директния дебат става въпрос, да не се обидят призраците от аналогията.
Фактите са ясни, политически дебат за момента няма и вероятно няма и да има. За това пък видяхме една добра познаваемост на всеки един от лидерите спрямо историческите грешки и водените политики на опонента си през изминалите години без реално да се чу и дума за настоящата ситуация и проблеми в страната. Без съмнение се разочаровахме до момента от прекомерното привличане на внимание към конкретно избраните направления (и индиректни сблъсъци по различните медии), но сме наясно, че не сме Америка и не винаги нещата у нас се случат от първия път, та и дори от няколко поредни.
В крайна сметка важно е да не забравяме, че резултатът от сезон „Парламентарни избори 2017“ зависи от нас в изборния ден – някой може и да стане късметлия, а друг да остане леко попарен от призрачния си резултат.
[2] Мониторинг, Институт за развитие на публичната среда
Just Dilyana 