Последните събития, свързани с не толкова културно и прилично поведение към журналисти, ме накараха да се позамисля над въпросната професия и възможностите й за развитие у нас.
„Това е професия за цял живот, но и бреме, с което трябва да се справя цялото семейство“ са мислите на мой познат от бранша[1]. Пояснението е, че трудно се живее с журналист, който, за да го бива в работата си, трябва да отделя по 25 от 24 ч. за работата си (запитайте се как става това?), да следи неща, които не го итнересуват по принцип и най-трудното, когато е сред приятели, да мълчи, че знае всичко, за което същите се опитват да се похвалят, че „току що“ са научили. Сякаш се губи връзката с нормалния свят и се отива някъде по средата на нищото, където правила очевидно няма, където дори оцеляването е въпрос на късмет. Но да поговорим за журналистиката.
По тазгодишното класиране на „Репортери без граница“[2], България заема почетното 109 място, което е с 4 позиции по-добро от предното такова, но с десетки единици по-лошо от далчната 2006 г., когато е било 36. Индексът на свободата или така наречения метод на сравняване на свободата на медиите в над 180 страни от целия свят, има за цел да проследи развитието на тази тъй нашумяла четвърта власт и индиректното й влиянието върху живота на обикновените граждани. България попада в категорията „лошо състояние“, в която е единствена от страните от Евросъюза. Все пак други три ни водят по този показател – Турция на първо място с индекс 155, Русия на второ с 148 и Македония на трето с 111.
Някои ще кажат, че „109-то място си е направо идеално“, оценявайки действителността, в която се намираме. Побой над журналисти насред бял ден без значение от медията, в която са – БНТ, Бтв, Нова, изпращане на закани и обиди заради изказано лично мнение – топъл пример с ямболския герои и блогърката с нестандартни публичистични похвани, са само част от ситуациите излезли наяве през последните дни. Това е тъжната истина.
Тук отново се връщам на думите на моя познат – „Няма журналистика, няма журналисти. Бранша те убива, а не ти него.“ Всички медии са притежание на политици, да не навлизаме в детайли изреждайки кои. Всяка новина е според поръчката или за рейтинга. Покрай последните избори се нагледахме на безброи примери с извадки на „черни“ факти за опонентите, разбирайки за тях съвсем случайно точно когато трябва да се убеждава населението какъв да е избора им за управлението през следващите години. Ама и българина си е особено животно и шоутата без смисъл го привличат (препратка към брадъри, сървайвъри и всякакви затварящи разни личности в луксозни терени), които в повечето случаи освен сейр, друго не могат да покажат.
Kъде е образователната цел на медиите?! Къде е свободата на словото? Цензурираната българска версия, която си имаме, е противоположна на изначалната й същност да бъде независима от всичко и всички. Но у нас практиката е такава и това се приема за нещо нормално. А ако все пак има някаква свобода на словото, то тя се контрира моментално с ограничение на разпространението й (пример с РП-тата и Прас Прес). Просто така.
Но ако си се хванал на хорото, трябва да знаеш как и да го играеш. И в тази професия като в много други има трикове, или както хората в бранша казват, неписани правила. Ако събитието е важно, например, но трябва да се обяви така, че да няма време за обратна реакция и всички в държавата да са в състояние не „пат“[3], то се изпраща прес-съобщение за него в петък в 17 ч. Добър пример за това е когато се подава оставка на кабинет, но разбира се г-н Борисов тук е изключение, той може и в сряда. Ако пък искаш да достигнеш до максимално много хора и медии, то правиш пресконференция в неделя следобяд, защото пийпълметрията[4] ще отчете най-голям брой зрители, които са си по домовете в подготовка за предстоящата работна седмица. Освен така наречените неписани правила, обаче, винаги са на лице медии и индивидуални личности, които ще се възползват от нетрадициони такива като следене на сигнали в бързите центрове, спешните отделения и полицейските честоти само и само да са първи. Разбира се, нищо доказано, но усещам една усмивка по лицата на знаещите какво искам да кажа. Но да се върнем на журналистиката.
За да си успешен журналист не ти трябва добро образование, даже напротив, колкото по-странична е сферата ти на квалификация, толкова шанса да привлечеш внимание е по-голям. Водещите, които са лицата на всяка телевизия и между другото най не ветровитата позиция, казвам го ако има желаещи за работа в сектора, са богати от към странични знания като философия, география, икономика, история и други. Както добре знаем, не е важно какво си завършил, а поне да си изкласил до края… май така беше, но не съм сигурна. Тези пък, които претендират, че притежават хартийката в направлението, често са придобили някоя и друга титла между другото като Mrs / Mr на своя унвиерситет и с гордост я защитават на интервю за работа (втората да подчертаем), отправяйки нелогично високи искания, които видиш ли те заслуавали само и единствено. Ама не е луд този, който иска, а този, който дава, гласеше май стара наша поговорка леко модифицирана за случая. А какво стана с истинската журналистика?
Едно време разследващата журналистика печелеше добър имидж в бранша, така се изграждаше име и успоредно с това растеше и популярността на дадената медия. Днес, същите журналисти с упех в миналото, са вероятно PR на един или двама „големи“ политика, част от някой политически кабинет или в сянка на някоя организация, но далеч от това да се ограничат само с една позиция, в повечето– поне три, четири, за да успеят с насъщния. И да, новата мода в журналистиакта е PR. Тя измести цял един сегмент от журналисти, които вече са „изчезващ вид“, но говоря за онези, истинските, вярващи и обичащи работата си журналисти. И да, това ви чака всички вас, но само ако познавате правилните хора или пък сте наистина ама наистина уникални в работата си. За второто ми дадоха пример с няколко успели в международна среда българи, за да не кажете, че такива няма – г-н Огнян Бойчев (роден в България, преместил се в Англия и репортер за BBC) и г-жа Ралица Василева (водеше предаване в CNN). Малцина сред море от желаещи, но надеждата умира последна, та по-добре да се върнем на първия вариант, онзи с правилните хора, ама като се замисля за него, я най-добре пуснете тото, че току виж ви излезе късмета.
След всичко казано чувствам за редно или за баланс както стана популярно, да спомена и онази хубава страна на това да си журналист. Тук отново си припомням разговора с моя познат, който с блясък в очите ми каза „а знаеш ли колко е хубаво да си първи на мястото на събитията“, „тръпката, адреналина, да си на живо и да отразяваш първи новината пред камерата“. Сякаш всичко от предните редове мигновено се заличава и светлина в тунела отново се вижда, защото макар трудно, макар невъзможно, журналистиката е призвание. Не е лесно да успееш, не е казано и че ще се справиш, но има едни моменти, да, онези части от секундата, когато си казваш, че има смисъл от всичко и продължаваш напред. Журналистиката е борба с действителността, с обстоятелствата, с форс-мажорните ситуцаии, но и със самия себе си, да не изгубиш идентичността си и това, в което вярваш. Журналист не е нещо страшно, а е страхотно ако го видиш с онези очи, с които малцина успяват в края на работния ден преди да заспят…
[1] Анонимността на който ще останев тайна поради същите тези причини, а и не само
[2] международна НПО
[3] в шахмата, пат е ситуация, в която играчът на ход не може да извърши никакъв позволен ход
[4] метод за изследване на телевизионната гледаемост в конкретен момент
Just Dilyana 