Just Dilyana

Поне веднъж в живота си всеки българин се е питал „Защо това е така?“. И това не е случайно. Ако оставим на страна хубавата фолклорна музика, прославила ни в космоса, красотата на българските жени, издръжливостта на българския народ през вековете под натиска на различни империи, богатството на нашата природа,  вкусната  храна и магичните традиции, то следващото най-често срещано нещо, което ще се чуе за България е, че при нас нещата са наобратно. Дали закачливо или не, поклащането на глава в отговор за „да“ или „не“ е пословично и ни гарантира световна популярност. Ако някой не е имал пряг досег с изброените по-горе неща, то със сигурност това ще му остане в съзнанието за дълго време. „Да“ вместо „не“ и „не“ за „да“.

Но така са нещата у нас. Някак наобратно. Ако приемам за нормални нещата в останалите страни, визирайки разбирането за едно и също нещо по сходен начин при повечето от тях, то при нас се откроява това, че всичко е наобратно. Да разгледаме няколко примера.

Ако за другите държави мястото на колите е на улиците и обособените за тях парко-места, то при нас те спокойно се позиционират на тротоари и градинки, принуждавайки хората да излязат на улицата. Ама то и хората инатливи, дигат чистачки с желание да намекнат на шофьора за неправилното паркиране, или пък оставят бележки на получистата кола от типа на „научи се да паркираш“. Но българина си е инат по природа и това трудно би го извадило от равновесие, та си продължава както он си знае.

Ако за нормалните европейски държави посещение от високопоставено лице като министър, министър-председател или президент е нещо, което издига на висота самото мероприятие, то у нас сякаш медийния PR е по-скоро в полза на същите високопоставени лица, които гледат да се отбият на колкото се може повече събития и да ги видят колкото се може повече хора, за да се похвалят със своите социални дейности накрая на мандата. Днес една лентичка за нова детска градина, утре за магистралка, мост или виадуктче, утре малко официални събития покрай някои и друг национален празник, вдругиден защо не посещение на военна база, болница или да се прояви загриженост и лично да се инспектира даден ремонт, а за финал са срещите с гости от други страни, ей така за малко престиж. Как само успяват да смогнат  не се знае.

Ако по дефолт в другите страни основните медии са независима и така наречената „четвърта сила“, то у нас те са по-скоро част от скритите карти в задния джоб на определени групировки или по-точно едни и същи личности, които умело ги използват както и когато си пожелаят. Та до тук със свободата на словото, което между другото е конституционно гарантирано, ама кой да чете тези старовремски неща. Пък и  няма онлайн версия за киндъл, а е редно.

Ако във всяка нормална страна държавният служител е най-доблестната работа, която се свързва с престиж и чест да служиш на страната си, то у нас това е най-зле платената, най-зле поддържаната и като че ли най-неглежираната работа за младите. За капак, бройката у нас пропорционално на населението е в пъти повече, но качеството съответно е в пъти по-лошо. Обратна пропорционалност му се вика на това, или наопакото пак.

Ако навсякъде по света се говори за работа в екип, колективност и разпределяне на ролите, то у нас пословично е един да върши работата, а другите да го гледат. Кой, за да му се присмее, кой, за да го избъзика, че се мазни на шефа, но никой с желание да се научи да върши даденото нещо. Няма колективност, съответно липсва гражданско общество. На всеки както му изнася, но важно е на Вуте да му е по-зле.

Ако в Германия и другите големи страни е важна точността и коректността, то у нас това е така, но донякъде. Уж гледаме да им приличаме, поставяме срокове, даваме задачи, а когато се изпълнят, лекичко забравяме даденото обещание, забавяме дължимото и леко се покриваме. В това сме добри и даже изобретателни. Причините сами валят в главата ни една след друга, дали ще е командировка, отпуска, болничен или ще се стигне до винаги работещото „имаме леки затруднения в момента“,но винаги завършва с „вие сте важен за нас, останате на линия“. Ама така е най-лесно, работата свършена и парите спестени.

Ако е нормално да се мислят и приемат стратегии за намаляне емисиите на въглеродния диоксит (СО2), ограничаване на старите коли в употреба и стимулиране използването на безвредни горива и електомобили, то у нас е нормално и задължително купуването на кола втора употреба, което в повечето случай е реална пета или шестта. Тук държавата играе важна роля. В повечето страни притежаването на катализатор позволява намаляване на данъците, но при нас, именно наличието му, е повод те да бъдат увеличени. Същото важи и за годината на производство на лекия автомобил. Ако по-модерните еко-коли се приемат другаде с отворени ръце, то при нас това става само ако се бръкнеш по-надълбоко в джоба, защото плащаш повече ако караш по-нова кола. Щом си имал да дадеш за колата, ще имаш да дадеш и на държавата. Пак е някаква логика.

Ако погледнем към нашата инфраструктура, с която гордо може да се похвалим, че имаме над 20 хиляди км пътища, то нещата пак не са толкова розови. Ако в европейските страни ремонти се правят веднъж на даден участък, то у нас ремонт на ремонта в рамките на една и съща календарна година даже е за нещо нормално. Ако след ремонта следва зима, то напролет редовно се чува „не издържа на зимата“ или любимото „зимата ни изненада“. Примери много от последните години – Цариградско шосе, Ларгото на НДК, редица подлези и надлези в столицата и страната. Едно от последните е така любимият ни бул. Дондуков – първо се асфалтира, после се надигнаха в защита на паветата и сложиха павета, след това се преправиха паветата поради  пропадането им на места, накрая от почистването забърсаха ограничиелните колчета и хайде наново. И понеже зимата свърши, дочувам, че пак ще се ремонтира нещо. Няма лошо, с практика току виж се научим някога как се прави.

Ако в обикновенните правови държави изборите са за легитимиране на управляващите и посочването им като представители на населението, които работят, за да гарантират добросъстоянието и благополучието на своите избиратели, то у нас колкото и избори да има, сякаш виждаме едни и същи хора, за които последното нещо, за което се грижат, са хората. Абсурдно, но създаването на прецеденти не ни е чуждо. Крайно леви преди избори стават умерено леви след избори, център-дясно стават изведнъж консверватири, а зелени и обществени формации остават в чакалнята. Кой разбрал, кой не разбрал, важно е да се влезе в парламента. Родната политика е сложна, даже за политиците ни.

И всичко е точно, защото обществото играе ключова роля в това да затвърди статуквото чрез нищоправене. Е, имаше някакви бегли опити за пробуда от това заспало положение през 2013, което доведе единствено до завъртане на колелото и днес отново същите онези от тогава да са на власт.

Това не е поредния апатичен, антиполитичен или песимиситчен текст. Това е един поглед над реалността, гледната точка от очите на представител на младите, които все още сме тук, останали по очевидно неясни причини, но водени от онзи жар и непремирие дълбоко в душата, че това все някога трябва да се промени.

България е страна на обратните възможности, малко мърлива, малко непонятна, но точно такава, каквато е. Приеми я, разучи я, обикни я. Казват, че „нЕма такава държава“. Е, очевидно има – България.