Just Dilyana

Не, това не е материал, който е срещу журналистите, срещу бранша или таланта на младите, опиянени от четвъртата власт. Това също така не е поръчков материал, платен от някого или прикриващ действия на другиго. Не, това дори не е материал, който е написан от човек в бранша.

Това не е срещу желанието на журналистите да правят кариера. Някаква. Това не е против личните им усилия, които са далеч над нормираното работно време на обикновените хора. Това не е и срещу амбицията им да получат признание в бранша, така жадуваното име сред журналистите, което да говори много повече за тях, от колкото някой техен близък.

Това е откровение на един хоби журналист, който е погнусен от случващото се, от това, което се прави зад белите листа и черните букви и най-вече отвратен от действията, които се замазват и изкривяват именно, благодарение или не, на същите тези бели листа и черни букви.

Това е текст срещу системата, която се опитва да опорочи този бранш и срещу хората, които го използват със задни мисли за лични цели. Това е срещу цяла една черна власт, която е задвижвана от хора, които не виждат по-далеч от собствените си носове, от чистотата на собствените си социални профили, и които парадират с правота на деянията си като прикриват всъщност реалните такива (или на други членове от семействата им). Всичко това е без доказателства и силно конспиративно, за това, моля, не продължавай ако си със слабо сърце или нямаш 12. Тук съгласие по новия регламент за личните данни не се изисква, проверено.

Да си журналист е да си мъченик, но приживе. Няма уважение, поради насложените стереотипи сред обществото. Няма реална отплата, поради вече заетите места на високите постове, които прибират повечето или така наречените големи парчета от пая.

Да си журналист е да си на мястото на събитията, да си зад камерата, да обработваш материали в апаратното в ранните часове на деня, да чистиш гафове или да правиш така, че да останат скрити в ефира. Да си журналист е призвание, което не всеки го има, но и не всеки имащ го, го оценява.

В България всичко е наобратно, защото сме страната на обратните възможности (предходен материал по темата). Защото не само кимането ни е обратно на останалите в целия свят. Защото сме най-малките, но с най-високата корупция. Защото поради същото вероятно няма да използваме еврото като валута скоро. Защото сме намаляващи по население, но даровити от към таланти, повечето, от които, остават скрити за страната ни, но известни извън нея.

Но да се върнем на журналистиката. Голяма част от отразяването на събития в ежедневието ни е поръчково. Голяма част от материалите носят някаква скрита цел, оневиняваща някого или опорочаваща другиго. Ако пък решиш да се противиш на системата, заради проклетата съвест (рядко, но все пак се случва), тя те смачква и те изхвърля на улицата, защото, за да останеш, трябва да правиш каквото ти се каже.

Ако пък си журналист на хонорар, то вероятно си търсен за специализацията ти в дадена област и имаш шанса да пишеш за това, което харесваш, но да получиш заслуженото в отплата, е също толкова подвластно на шанса. Не рядко разбираш накрая, че труда ти се оценява на платени средства за гориво, защото официално не се водиш никъде и някак не съществуваш. Как ли се чувства гордостта ти тогава, когато за труда ти насреща стои бележка в някаква книга на счетоводителите, в която си отбелязан като вътрешен разход за бензин?! Да го оставим това. Ако си достатъчно силен ще се справиш, все пак си журналист, а това не всеки го умее. Ще преглътнеш егото си и ще приемеш следващата задача, вярвайки, че можеш и че все някога някой ще забележи това.

Ако пък се появи нужда за много журналисти по повод отразяване на международно събитие, форум, среща, то тогава идват на преден план доброволците. Онези младите, които все още заредени с ентусиазъм, пламък в очите и трепет да тръгнат по нелекия път на журналистиката, искат да станат част от нещо голямо, но които бързо след това се срещат с реалността. С българската реалност. Онази, в която остават или забравени, или недоорганизирани, а в повечето време и незаплатени. Доброволчеството е да дариш уменията си без да изискваш заплащане ще кажете, но в случая говорим за нематериалното отплащане, за онова толкова безценно „благодаря“.

Да си журналист е наистина изпитание, защото в края на деня не трябва да губиш вяра, не трябва да забравяш себе си. От толкова изкуственост на нашата изкривена реалност, човекът трябва да остане човек. В противен случай, виждаме онези примери в някои журналисти, които се самозабравят и когато излязат на терена, забравят да са първо хора. Това са грозните случай на отразени събития, на лайв интервюта с грозно зададените въпроси, които вместо да отразят мъката и загубата като неразделна част от живота, биват изкривени и дори поукрасени в името на рейтинга. Пийпълметрията е важна да не забравяме.

Така бранша се разделя на журналисти и псевдожурналисти – бездушевни хора, живеещи само за събития, загубили връзка със света край тях.

Голяма вина за това има властта. Според изследвания на Репортери без граници спадаме все повече по рейтинг на свобода на словото (111-то място за 2018 / през 2006 сме били 36-то), защото уж независимата четвърта власт в държавата ни е зависима именно от нея. Защото няма медия, която да не е нечия, на олигарх или политик, на корпорация или поставени папийонки, които обслужват нечии интереси на по-горни нива.

Но не само властта е виновна, а и обществото, защото всичко това се знае от всички. Хем не гледаме и не вярваме на новините, защото знаем, че са манипулирани, хем продължаваме да подкрепяме тази дефектирала и изгнила отвътре система. До такава степен сме я приели за нещо нормално, че вече може да се намерят в онлайн пространството класации на псевдожурналистически материали или медии, които награждаваме със смешни статуетки и призове.

Заразата е обхванала всички. Журналистиката страда, журналистите страдат, но и цялата държава страда. Това е поредното доказателство как сами сме си виновни и нито Европейският съюз, нито САЩ или Русия могат да ни помогнат. Докато българинът желае да прецака ближния, докато Вуте гледа на Нено да му е по-зле, това ще е нашата реалност. А истината, без значение каква или чия, е някъде там…