
Свободата на словото е една от основните граждански свободи на днешното време. Медиите са неприкосновени и имат силата на четвърта власт. Хубаво звучи, нали?!
Събитията от последните седмици показаха, че реалността е друга, че има проблем, има бавно растяща язва и нещо отвътре изяжда именно тези ценности, които трябва да са неприкосновени и защитени с закон.
Скандалът с принудителното освобождаване от длъжност на журналистката Силвия Великова от БНР доведе до 5 часово затишие на обществената медия. Нещо, което се случи за първи път от нейната дълга история. Това направи впечатление и нещата нямаше как да се покрият. Затишието по радиото доведе до нечуван отзвук у нас и в чужбина.
Ако се върнем на написаното по-горе, конституционното право на всеки от нас е да изказва мнение, без то да има за цел да злепостави или навреди на друг, то подготвеното от нея предаване за критики към единствения фаворит за главен прокурор (без да коментираме защо това е така и дали е редно) е част от работата й като журналист да отразява действителността. След натиск или не, искането на нейната оставка бе на лице, но сякаш това бе нужното, за да се спука балона. Балон, който последните месеци, дори години, се натрупа с искането на оставки, побоищата над журналисти, принудителното освобождаване или заглушаване на редица важни имена в бранша из множество медии. Балон, който показа колко мръсна е играта и как язвата отдавна е изяла всичко, опустошила е правила и норми, и е оставила само добре поддържаната визия и мил тон. Че нали за радиото визия не трябва в този случай.
Отстраняването на Силвия Великова получи широк отзвук в социалните мрежи и даде повод на насъбралото се недоволство сред бранша да се организира в протести. Само ден по-късно тя бе възстановена на работа и заяви, че “приема станалото като цензура”, но и че “няма да се спре”. Премиерът Бойко Борисов първо се разграничи от събитията, но същевременно призна, че е провел разговор със самата нея. Дали това е повлияло на връщането й ден по-късно в медията, е трудно да се докаже, но ако е така, то не би ли било потвърждение, че всъщност влияние от страна на властта винаги е имало и винаги ще има?!
Някои международни организации – Европейската федерация на журналистите и Международната федерация на журналистите подкрепиха протестиращите си български колеги за искането на оставката на директора на националната медия с твърдението, че има проблем и той трябва да се разреши с адекватни действия. СЕМ също се намеси в скандала с искането на оставка от ръководния пост на БНР на Светослав Костов, но самият той обяви, че го приема по-скоро за “сведение”, отколкото за нещо повече на този етап и че ще очаква официалното решение на следващото им заседание.
Събитията с БНР потвърждават твърдението, че думата “медии” в България е станала синоним на нещо мръсно, че журналистиката като такава не съществува в истинският си смисъл и че свободата на словото е 111 пъти по-далеч, отколкото ни се иска.
Дали скандал по радиото с намеса на властта или гаф в национален ефир в праймтайм с нуждата от намесата на силите на реда за въдворяване на такъв са доказателство за това как шоуто надделява над реалността, как фарсът и илюзията са предпочитани, може всеки сам да прецени. Но българинът е особен тип същество, свикнал да гледа шоу програми без смисъл, само и само да забрави за действителността за час-два и да се порадва на сеира на другите. Или казано накратко “байганьовщина”. Но дали е виновен този, който взима, или е този, който дава?!
Знаем, че в България повечето медии са “независими” по закон, но всъщност са разпределени между олигарси и политически фигури. Знаем и че политиката се случва с поръчкови материали, създаване на конкретни настроения сред масите, особено в предизборни кампании (съвпадението с действителността е напълно случайна) и като цяло е по-скоро водена от важните “рейтинг и пийпълметрия”, отколкото от “истината и само истината”. Ваденето на статистически данни в точния момент на точната минута с цел доказване на “най-гледаната медия” е потвърждение на това и необходимото зло за набиране на зрители, които да продължават да играят играта.
Но това не е цялата истина. Има и друга страна. Журналистиката е тежко бреме, но и призвание, което не всеки го има. Онзи копнеж да си първи на мястото (да се регистрираш и запазиш стол от първи ред), да отразиш момента, докато се случва, онзи блясък в очите, когато знаеш, че си на “мястото на събитието” са само дребните награди на тази професия. Истинският журналист остава зад кулисите, изпитва гордост от добре свършената работа и не смята за проблем недостигът на лично време и сън. Той е винаги готов. Най-важното, обаче, е в тази мръсна игра да не загуби себе си и ценностите, които е приел да защитава като журналист. Защото тогава губим всички ние, защото тогава свобода на словото ще е напълно изчезнала.