Направих социологическо проучване. Колко по-лесно или по-трудно е да намериш своята половинка в сравнение с миналото. Какво ни коства започването на нови взаимоотношения и как това ни променя.
Инсталирах си Tinder. Избрах няколко снимки, на които реших, че съм достатъчно усмихната, зададох параметрите на търсене и се отдадох на swap-ване (прелистване) на т.нар. “подходящи” според TInder кандидати.
След множество swap-ване наляво (отказ), поради изначалното си разбиране, че няма как от снимка нещата да се случат, че без усмивка, наивен поглед и размяна на няколко реплики няма да се даде начало на едни взаимоотношения, провокирах себе си и все пак swap-нах надясно (одобряваш). “Смела постъпка” си казах.
Не след дълго се оказах в чат към приложението, където проведох опознавателен разговор от типа “asp-pls” (age/sex/location – преведено на български възраст/пол/локация) с кандидат, който явно също ме бе одобрил от това, което бе видял на онези, усмихнатите снимки от по-горе. Казах си “давай, няма какво да губиш”, нали?
Разговорът протече добре, което се оказа изненада за мен, подхождаща към ситуацията по-скоро отрицателно, без абсолютно никакви очаквания и нагласи. Даже прекалено добре, но не мога да кажа, че усетих “пеперуди в стомаха”, или че срещнах “принца от приказките” с тези няколко разменени реда. Вероятно и за това комуникацията не продължи дълго. Нямаше онази вълнуваща емоция, която да те обземе изцяло, която всички търсим толкова отчайващо. Темите за разговор бяха повърхностни, само и само, за да си кажем нещо. Но и какво да очакваш от човек, който дори не виждаш. И така, с времето някак се загубихме в мълчание.
Реших да се разходя по Витошка и да се заредя с мултинационалния привкус на тази столична, препълнена от заведения улица. Харесва ми да вървя сред хора от целия свят, чувствайки се на мястото си и същевременно не в фокуса на случващото се. Така мога да се отдам на мислите си, някак ненатоварващо. Замислих се. Какво ходенето сред непознати е по-различно от swap-ването в Tinder? Пак имаш опцията да се усмихнеш (одобриш) на някой или тотално да игнорираш (откажеш) друг. С кое приложението печели толкова повече за сметка на живия контакт и реалните срещи? Какво не е наред?
Прибрах се и размишлявах дълго. Стигнах до грозната истина, че живеем целодневно в социални мрежи, с постоянен достъп до интернет през “умните” си телефони, чиито единствени цели са да ни информират и поддържат в контакт едни с други, но в същото време създават една илюзия, алтернативна вселена, която ни превръща в асоциални хора. Страхът от отказ, от поредното разочарование, от евентуалната болка, от поредното разбито сърце и хилядите парчета, които за стотен път ще се възстановят са ни превърнали в аватари на собствения ни живот. Едни нереални личности с красиви маски и приложени филтри, с които спокойно се разхождаме из сайтове без опасност някой да ни нарани.
Дигиталният свят ни дистанцира. Социалното ни асоциализира. Вместо да търсим първичния контакт, химията, блясъка в очите, истинското привличане, ние се доверяваме на подбрани чрез алгоритъм в приложения за запознанства кандидати на база зададени критерии – години, пол, възраст. Толкова фалшиво. Толкова нереално. Тогава защо влагаме толкова много и очакваме да се случи нещо истинско?
Реших да продължа с проучването. Излязохме на бар, по женски. Исках да проверя дали действителността е наистина толкова разочароваща и дали все пак няма шанс за нещо истинско. След поредните коктейли и чаши с вино, изминали часове и разочаровани от последните случилите се на всички ни истории без щастлив край, си тръгнахме.
Аз не исках да се свършва до тук. С една от приятелките ми решихме да посетим друго столично заведение и да потанцуваме. Както ние си знаем, без приказки, оставящи се на ритъма на музиката и отърсващи се от депресиращите мисли от изминалите часове. Така и стана. И сякаш нещо се случи. В този момент, когато нямахме за цел да търсим, привличахме. Скоро се появиха някакви шотове почерпка, а не след дълго ни поканиха да се присъединим към съседна маса. Остатъка от вечерта бързо отшумя, а в мислите ми се появиха нови и нови въпроси. Как при липса на интерес, привличаш такъв? Защо когато търсим, никога не намираме?
Истината е някъде там. По средата, може би. За да си готов за нещо истинско, първо трябва да го искаш с цялото си същество. Но не това да е основната мисъл на ежедневието ти, защото в момента, в който се обезличиш, преставаш да привличаш. За да привлечеш енергията на някой, който също е готов, трябва да си опознал себе си, да си се изправил срещу страховете си, да си изживял натрупаните дълбоко емоции и да си готов за нови. Никой не казва, че е лесно.
Може би и аз НЕ съм готова. Търся вън, преди да съм намерила себе си ОТВЪТРЕ. Обичала съм. Била съм обичана. Наранявана съм. Ранявала съм. Тръгвала съм си.
Всеки има своите истории и минало, всеки носи своя багаж. Всеки го е страх. От поредното обвързване, разочарование, от събуждането в празното легло събота сутрин, от тишината след работа.
Всеки има върху какво да работи. Важното е да е готов да сподели натрупания опит с друг. Важното е да не спираме да искаме, въпреки миналото, пък било то с приложения, в социалните мрежи, на улицата или в бар. Възможностите са безброи и дали за хубаво или лошо те са навсякъде край нас. Само трябва да се осмелим да ги използваме, или поне да започнем от някъде. Всяко нещо си има първи път.
В крайна сметка, не е срамно къде си се запознал с някой, важно е искаш ли този някой да бъде с теб след това. И никой не е казал, че всичко трябва да ти стане ясно веднага, на секундата. Когато сте двама, вече нямаш контрол. Ако мислиш противното, събуди се. Остави нещата да се случат. Понякога е само за едно “добро утро“, друг път е ЛЮБОВ.
Just Dilyana 