Just Dilyana

“Не подкрепям никого” може да се каже, че е слогана на местните избори за 2019 г. Или казано с повече думи, на хората им писна от еднакви лица, изтрити обещания и само предизборни действия (облагородяване на кварталите, почистване на градинките, велосипедните алей и освежаване на маркировката по пътя). Доказателство за това е по-слабата активност, в сравнение с предходните местни избори от 2014 г. и то с близо 5%.

На първия тур активността беше под 50% (48,98%), докато на втория тя падна до под 40 (35,8%). Това не свидетелства за апатия или бойкот на гражданите към управляващите, а свидетелства за липсата на легитимност, мотивация и вяра, че нещо наистина може да се случи.

Друга причина за тази разлика между двата тура в София е, че в първия имаше две свежи и различни кандидатури, но именно поради причината, че бяха две, а не една, провали възможността от реално нещо да се случи. Това, че бяха две алтернативи, разедини хората и постигна единствено резултат в полза на статуквото. Именно за това, гласувалите на първия тур дори не стигнаха до урните за втория. Просто не видяха смисъл.

“Не подкрепям никого” има и една друга интерпретация в този втори тур. Все пак, заявилите да упражнят изконното си право на властимащи и отишли до урните с този избор, са 4.89 % или това прави 20493 души. Това число изглежда символично на база на общата цифра от гласували, но е показателно как можеше да обърне нещата.

Представете си само, ако именно тези “неподкрепящи никого” бяха мотивирани в тази една седмица време, през което двата кандидата всъщност не направиха нищо, може би нещата щяха да са други. За г-жа Фандъкова това би могло да означава голяма преднина и солидна вяра в нея като управляваща, а оттам и към ГЕРБ. От друга страна, за г-жа Манолова, това би довело до победа, защото разликата й в момента е именно 20366 души или тези почти 5% от по-горе. Каква ирония.

В крайна сметка всичко е игра, която ни показва колко са добри играчите, колко са подготвени и как са или не са мотивирали другите да повярват в тях и да гласуват когато трябва. Всъщност и на двете липсва кауза, като нямам предвид кауза “по-добра София”, а кауза, в която те самите да вярват от сърце и от там хората да им повярват. Именно поради тази липса резултати са временни, непостоянни, базирани по-скоро на моментно състояние в битка за насъщния, отколкото в перспектива за по-добър живот.

Месец преди изборите направих допитване в социалните мрежи с 5 основни въпроса. Получих 83 отговора от хора на всякаква възраст (от 18 до 50+). Целта ми беше да проверя какво е общото познание за предстоящите избори, наясно ли са хората с избора си преди самите кампании и до колко той е обвързан със самата партия, която издига кандидата, тоест, дали има автентичност на партиите у нас.

По общото познание се получиха добри резултати. Над 95 % (79) от запитаните отговориха, че предстоят не какви, а местни избори, въпреки че 75% (63) знаеха точната им дата. Показателно е как това не е от такова значение на този етап, защото общото възприятие е, че всичко може да се промени в този един месец време.

На въпроса “знам ли за кого ще гласувам” се получиха също очаквани резултати – шарени. Малко над половината от запитаните 60% (50) знаеха ясно и точно за кого ще гласуват,  другата по-голяма част 23% (19) все още не бяха решили, а вграфата “няма да гласувам” и крайното “не ме интересува” избраха съответно 12 %(10) и 5% (4) от запитаните.

Следващият въпрос бе “подкрепям ли дадената партия без значение кого ще издигне”. Въпрос, който, напомням, бе зададен преди официалните кандидати да бяха ясни и имаше за цел да провери именно лоялността на хората към партийните семейства и идеологии. Е, очаквано с оглед на модерното време, в което живеем, над 83% (69) отговориха, че изборът им ще е на база информацията и програмите, които се представят в последствие. Само 5%(4) от запитаните биха избрали “каквото каже партията” и едва 2%(2) “отново партията, дори да не харесвам кандидата им”. Близо 10% (8) отговориха, че “не ги интересува”.

Последният въпрос от анкетата бе “вярвам ли в изборите като гражданско участие в управлението на страната” и за съжаление отговорите не показаха категоричен позитивизъм, на който по-скоро се надявах, а дадоха пъстър аспект. Все пак, повечето наистина бяха оптимисти и заявиха, че “вярват, защото всичко зависи от нас” 36% (30), както и че “вярват, защото нещо трябва да се промени” – 29% (24). Близо като резултат са хората, които “не вярват в изборите, но нещо трябва да се промени” – 23% (19), а най-малко са изцяло обезверените, че  “в България няма никакъв смисъл да се гласува” – 12% (10).

Тези резултати, макар събрани месец преди изборите, показват колко е важна самата изборна кампания, въпреки че трудно може да кажем, че този път имаше такава. Липсваха словесни дебати, които да изградят личности с каузи зад екраните, както липсваше и битка между опонентите, на която да покажат колко много искат точно те да спечелят и че ще се борят с каквото могат, за да го сторят. Никой дори не отговори ясно и точно “защо” иска да бъде кмет, какво го мотивира лично него за това, каква е причината да го направи и с какво е различен от другия. Това се видя и усети от всички. Просто липсваше.

Гласувалите го направиха по-скоро, за да уважат себе си като граждани и страната си, отколкото да се свържат с някой от кандидатите. За това въпросът “ти за кой гласува” ни кара да отговорим “това е лично” или “е тайна”, вместо гордо да застанем зад избора си, зад лидера си.

По футболни турнири, например, хората не се срамуват да сложат аксесоар (шал, шапка) в цвета на любимия отбор, или да облекат тениска със снимка на любимия спортист, или ръчно да направят плакат за негова подкрепа. Това е така, защото вярват в него, защото се оприличават с неговите идеали, защото харесват ценностите и постоянството му, защото той има лична кауза зад това, което прави, защото ги мотивира и през неговите очи виждат света по-хубав. А кой не иска това.

С местните избори това съвсем не е така. Няма го този огън, който да те накара с агитка от приятели да отидеш да гласуваш. А колко би било хубаво. Няма го копнежа, който да разпали в теб желанието за победа, макар да няма реална битка. А когато няма избор, няма лидери, няма кауза, няма устойчивост, няма постоянство, няма надежда, тогава има “не подкрепям никого”.