Дали след края на пандемията от коронавирус и социалната изолация, която вече продължава 50 дни, не че някой ги брои, ще се рестартира живота ни? Дали този прецедентен период от човешката история ще ни припомни кои са добродетелите и истински важните неща в живота, или кои хора си струва да задържим в него и кои не? Дали самите ние ще се променим от към дребни навици и привички в ежедневието, и ще започнем да ценим малките неща? Оставих всичко без отговор и излязох.
От седмица започна ремонта на бул.България в столицата. В отсечката между бул.Гоце Делчев и Бул.Каблешков, която ще продължи по план 2 месеца, по един за всяка лента. Със сдържана радост от факта, че цяло лято ще тече този ремонт, все пак си казах, че е за по-добро. Да виждаме позитивното в малките неща, нали така.
В момента, в който стигнах бул.Каблешков, се озовах в задръстване, което за ситуация с намален трафик и обедното време, бързо унищожи предходния оптимизъм, с който подходих към нещата. Чаках над 20 мин, за да мина на светофар, който явно не бяха регулирали според новата обстановка, въпреки че е алтернатива и облекчава движението по ремонтирания участък. Де този акъл.
За това време много набързо си припомних традиционния софийски трафик в пиковите часове. За онези от преди извънредното положение, ако ги помните. За стреса и нервните хора по пътя, за псуването и изпускането на всякакъв контрол по родните булеварди и улици, което ме заля като студен душ и си казах “така ги правим нещата у нас, с добър замисъл, за добрия рейтинг и рязането на ленти, но недоизмислени и през пръсти”.
Малко по-късно същия ден се сетих за една анкета, която ме помолиха да попълня във връзка с проучване за извънредното положение. Какво правим в този период като дейности, какво мислим за нас, за работата и близките ни. Като цяло, доста богат набор от въпроси, имащи за цел създаване на извадка за психологическото, а вероятно и физическо, състояние на народа в този критичен момент. Не че за такъв може да се мисли като се гледат препълнените улици, малки градинки, междублокови пространства и хората с “лигавници” или полувинчато сложени на една страна маски. От онези задължителните, нали ги знаете. Но това е друга тема.
Та един от въпросите в анкетата ми задържа вниманието за по-дълго – “на кого вярвате като източник на информация по време на пандемията”. С усмивка си казах, че доста хора вероятно ще напишат името на най-известният генерал за момента, което няма да е ББ, но да не го пропуснем, го споменаваме, но това няма да съм аз. Знам, че подготвената информация, която ни дават, е преселектирана и служи на конкретни цели, неизвестни нам. Не че искам да омаловажа работата на целия екип и експерти в щаба, просто вътрешно имам усещане, онова дето е като къркорене и се появява когато нещо ти се струва нередно, нали се сещате? Не че не вярвам на данните или в съществуването на този опасен вирус, не съм от тази група хора, просто съм критична към филтрирането и подаването на информация към народа. Това не значи, че пропускам сутрешния брифинг де, той някак стана един от новите ми навици, докато си пия кафето сутрин и се излежавам в леглото. Даже не знам как ще се справя като го няма. Но и този въпрос от анкетата оставих без отговор.
Припомних си фразата на авторката Мариан Уилямсън -”всеки край е ново начало” и се замислих над текущата ситуация. Дали краят на извънредното положение ще доведе до рестартиране на живота, до нова празна страница, която може да бъде втори шанс за водене на по-добър живот за всички нас. За един рестарт на забилата, очевидно и остаряла, система в институционален и държавен аспект? Дали след края нещо ще се промени и в нас самите, в страната и в света? Като тук не се фокусирам над икономическите и финансови последици, които безспорно ще последват и то не с позитивна стойност, както става след всеки период на стагнация, говоря за другото, за невидимото, за стойностното.
Промяната няма да дойде отвън. Няма да се случи въпреки нас. Няма кой да ни накара да се променим, ако не го искаме. Вероятно ще се адаптираме според новата ситуация. Ще се научим да живеем с коронавируса. Може би даже ще приемем новите технологии и инструменти, които преоткрихме сега, като нещо нормално и ще ги внедрим в работата си занапред. Но ако ние самите не предприемем тази промяна, не направим градеж на мисълта си, няма нищо да се случи. Ще сме точно както хумористичните гифчета от преди месец, с няколко килограма повече и склонни повече към депресия, осъзнавайки, с оглед на негативните мисли, нищожността си като единица в този свят, а не с блясък в очите и блян за прогрес.
За това аз избрах да направя нещата по друг начин. Реших да бъда различна. Реших да използвам част от новото ми свободно време за себе си. И не говоря за гледане на филми по Netflix, четене на книги на Kindle, правене на сладкиши или пък провеждане на онлайн видео срещи с приятели, което си остава една друга важна част от моето време. Говоря за моето аз, за осъзнаване на единственото, което имам през целия си живот, а именно моето тяло и моят дух, и в инвестиране на време и енергия да ги направя по-силни и по-здрави. Да разбереш силните си страни и да работиш над по-слабите си, за да станеш по-добър човек, това е моя избор по време на коронавирус изолацията.
В крайна сметка, в тази объркана ситуация, с действията си може да бъдем примери за тези, които имат нужда да видят позитивното, да усетят, че не са сами и да се мотивират че с постоянство и добре планирана работа няма невъзможни неща. Всеки сам, обаче, трябва да извърви пътя към промяната за себе си, защото на сила нищо не става. На някои хора им трябва време, на други – да са сами, а на трети – да им се покаже как да станат още по-добри свои версии. Всичко тръгва от идеята и действията към осъществавянето й.
Дали краят на коронавируса ще бъде ново начало или начало на края, зависи от нас. Но нека бъдем изберем да бъдем победители и сложим корона на главите си, а не да се подчиним и паднем в краката й.
Just Dilyana 