Just Dilyana

Замислих се за медиите и се зарових из онлайн пространството в търсене на отговора какво може да ми липсва. Новини си имаме – всякакви при това, от жълти, до поръчкови, през омерзяващи някого, до очистващи (т.нар.кризисен PR) другиго. Не е казано винаги да са верни или да отразяват истината, но факт е, че ги имаме. Не е това. 

Имаме си и злободневни проблеми. От някаква си корона пандемийка в световен мащаб, увеличаваща се безработица (кой ти я гледа) и държавен дълг (уж за добро), та до масови средища из столицата на протестиращи, които се оказаха и доста издръжливи на метеорологични условия, че и жилави срещу апатията и невниманието от страна на властимащите. И това не е. 

Може би ми липсва мащабност. Ето в последния ден от септември излезе поредния доклад на ЕК за борбата с престъпността и въпреки, че в едно от първите изречения за България се казва, че проблемът е в главния прокурор и основни институции и закони, които просто не действат, сякаш същите продължават яростно да си стоят по местата, че и да имат самочувствието за това. Ей на това му викам желание за работа. И това не е. 

Може би очаквам някой да ни оправи от вън. Ама то така си ни оправят от години, че даже вече не ни прави впечатление дали е от изток или от запад, но винаги има кой да ни оправи. Е, може би не в смисъла, в който искаме, и да ни реши проблемите като с вълшебна пръчица, вместо да ги създава, но е факт, че се случва. Та и това не е.

Това, че сме последни на всяка класация и статистика, дори някак вече не ни жегва. То по-назад няма накъде, така че това си е направо добра новина. Чака ни светло бъдеще само. Но за истински добрите новинки, очакваме на живо министър-председателят да се включи с някой лайв докато шофира из затънтените родни места да отчита дейност, че така и така центъра му е блокиран от онези по-горе протестиращите, а пък домът му е медийна сцена за заснемане на останалата част от мебелировката. Горкият човек, няма къде да се прибере, как да се подготви, че идат избори. А дано, ама на(пролет)дали?

Нещо пак ми липсва. Започвам да си мисля, че проблемът е в мен. Не обичам страната си. Не съм достойна за управляващите ни, които правят всичко по силите си, за да живеем живота, както можем, пълноценно при това. Грижат се да работим от сутрин до вечер и да се чувстваме ангажирани 24/7 към страната си, за да свързваме едвам двата края накрая. 

Нямам и достатъчно уважение към институциите, родната милиция и администрация. Ама нека ми се прости. Просто са толкова тромави и големи, че не ги оценявам. А хората са казали, че не ценим нещата, докато ги имаме. И са прави. Сигурно ако дойде една структурна реформа и вземе, че се раздвижат или недай си боже намалеят наполовина, ще ги оценя. Ама пусто свикнала съм да са навсякъде, че и нищо да не правят от първия път както трябва. Дето има приказка “да не опреш да ти дотрябва администрация”. Но не е редно да внасяме стрес и да причиняваме главоболия на хората от третата възраст. Знаят си, че мястото им е пожизнено, така че защо да бързаме с тази реформа. То така или иначе от 20 години я чакаме, ще почакаме колкото е необходимо. Пък току виж тя сама се случи ей така и ни изненада.

Проблемът наистина е в мен, че останах в страната си, а не като повечето колеги от университета и приятели, съседи и роднини, които решиха да я напуснат и да се развиват другаде, които избягаха. А аз останах. Останах, за да вярвам, че нещата не сами ще се оправят, а от нас, същите, които останахме. Защото знам, че процесът ще е дълъг, вероятно апокалиптичен, но че трябва да се започне отнякъде и че само така ще промени статуквото и то не към по-добро, а към това, което си направим. 

Липсва ми не какво да е, а гражданско самосъзнание и повече вяра, че силата е в нас, че отговорът сме ние и че можем да случим всичко, стига да сме конкретни (с предложения и лидери), постоянни (в искания и очаквания) и носещи отговорност за делата си. Не за друг, а за тези след нас. 

Липсваш ми ти и този до теб и онзи срещу теб. Липсва ми усещането, че сме едно цяло, едно единно самосъзнание. Българският хъс ми липсва и мисълта, че не страната ни е проблем, а държавността. Липсва ми онзи революционерски дух от миналото, който без да знае какво предстои, се бори с неправдата и това, което не му харесва на момента. Липсва ми решителността и познанието, че властимащите всъщност сме ние, а другите просто ни представляват временно. Липсва ми убеждението, че това наистина така трябва да бъде. А на теб не ти ли?