Позитивен. Не, това не е резултат от PCR тест за Covid-19. Това е нагласата на този текст по темата. Текст, в който няма да се говори за статистики, числа, брой случаи или симптоматика както в повечето аналогични, а в който ще се наблегне на позитивната страна, на нещата, на които вирусът ни научи. Човек, който се фокусира върху доброто, дори в мрачни времена, е човек, който привлича такава енергия и води по-хубав живот.
Маската. Радвам се, че нося маска, въпреки първоначалните ми неприязън и недоволство към нея, които първоинстинктивно всички изпитахме, твърдейки, че ограничава свободата да се изразяваме и да общуваме с околните. Именно маската ни припомни, че да се гледаме в очите говори повече, отколкото хиляди изказани думи, в повечето случаи и без смисъл. Не случайно се раждаме с по две уши и по две очи, а само с една уста, но някак не сме обръщали внимание на този факт до сега, приемайки нещата за даденост. Даже допълнително ги изопачавахме, обсебени от идеята за себе си, егоистично говорейки без значение какво, само и само, за да бъдем чути и да започнем изречението с “АЗ”. Маските ни накараха да се гледаме и да се съзерцаваме повече. Да затаим дъх и да се опитаме да се разберем в един по-дълбок смисъл, с една толерантност и съчувствие, защото няма значение какви сме и откъде сме, всички сме равни пред този микроскопичен враг и никой не е по-голям от другия. Маската ни припомни за директния път към душите на хората, който е пътят на очите.
Continue reading
Дали след края на пандемията от коронавирус и социалната изолация, която вече продължава 50 дни, не че някой ги брои, ще се рестартира живота ни? Дали този прецедентен период от човешката история ще ни припомни кои са добродетелите и истински важните неща в живота, или кои хора си струва да задържим в него и кои не? Дали самите ние ще се променим от към дребни навици и привички в ежедневието, и ще започнем да ценим малките неща? Оставих всичко без отговор и излязох.
Не, това не е слоган на пореден протест на граждани срещу управляващи, нито поредния негативен коментар от страна на институции, чиято помощ сте поискали в даден критичен за вас момент. Това е съобщение в едно от водещите приложения за запознанства – Tinder – което получавате след дълго разглеждане на възможни кандидати. И не, това не е най-разочароващото, което може да ви се случи. То вече се е случило, щом го използвате.
Не, това не е материал, който е срещу журналистите, срещу бранша или таланта на младите, опиянени от четвъртата власт. Това също така не е поръчков материал, платен от някого или прикриващ действия на другиго. Не, това дори не е материал, който е написан от човек в бранша.
Поне веднъж в живота си всеки българин се е питал „Защо това е така?“. И това не е случайно. Ако оставим на страна хубавата фолклорна музика, прославила ни в космоса, красотата на българските жени, издръжливостта на българския народ през вековете под натиска на различни империи, богатството на нашата природа, вкусната храна и магичните традиции, то следващото най-често срещано нещо, което ще се чуе за България е, че при нас нещата са наобратно. Дали закачливо или не, поклащането на глава в отговор за „да“ или „не“ е пословично и ни гарантира световна популярност. Ако някой не е имал пряг досег с изброените по-горе неща, то със сигурност това ще му остане в съзнанието за дълго време. „Да“ вместо „не“ и „не“ за „да“.
Последните събития, свързани с не толкова културно и прилично поведение към журналисти, ме накараха да се позамисля над въпросната професия и възможностите й за развитие у нас.
„Аз искам повече“ – не си ли казвате това всяка вечер преди да легнете?
Just Dilyana 